Наск
оро раздадоха Нобеловите награди за мир. Получиха ги двама журналисти – от Русия и Филипините. Кои са те и защо са отличени, всеки може да прочете. А аз ще подчертая само онова, което излиза на преден план, квинтесенцията, фокусът на избора. А той е: „за смелостта да критикуваш властта“.
В гимназията, мисля, че беше в десети клас, изучавахме Уилям Шекспир. По „Ромео и Жулиета“ не само се прехласнахме, но и решихме да подготвим представление. Раздадохме ролите, изпокарахме се за главните и накрая нищо не стана. Но пък всички екземпляри на пиесата бяха разграбени от училищната библиотека. „Кажи защо си тук и как дойде, градинската стена е тъй висока, а тук е смърт за теб…“ прочувствено рецитираше прекрасната Жулиета на щастливия Ромео. А защо не се получи?! Вероятно защото хубавите работи трудно стават, а младостта предпочита да търчи и много-много да не се залисва с мъчни задачи.
Не така обаче се стекоха нещата, когато дойде редът на „Хамлет“.
Там любовта ни изглеждаше странна и мимолетна, Офелия напусна сцената твърде рано, а любимият й имаше цели, които не разбирахме. И когато другарката Димитрова с безапелационен тон заръча за другия час да научим наизуст онзи прочут монолог на Хамлет, настана истинска революция: „Ама, той е толкова дълъг! Времето е малко! Имаме други уроци!“ Врявата утихна веднага, след като стана ясно, че на този монолог „ще се изпитваме“.
Както може да се очаква, аз, като изявена зубърка, не само го научих, но и трепетно очаквах учителката да ме извика на дъската. По онова време половината от нас искаха да стават артисти, защото беше най-славното време на пазарджишкия театър, а ние редовно посещавахме театралните представления.
И дойде денят!
Този път изпитването тръгна не по реда на номерата в дневника, а по чинове. Седях на третата редица, така че, когато дойде моят ред г-жа Димитрова вече се беше зачервила от гняв, а в дневника се мъдреха десетина двойки. Звезден час (бях само на 16)! Изрецитирах монолога с такъв апломб, че класът занемя. По-добре да не ви разказвам обаче какво последва – в междучасието и следващите дни. Станах обект не само на масово презрение (предателка!), но и на публично заплюване от някои по-агресивни, мразещи зубърите, съученици.
Дотук с милите спомени. А ви разказах този епизод от живота си, скъпи читатели, защото още го помня – Монолога. И когато прочетох за смелостта на наградените с Нобелова награда за мир журналисти, част от него внезапно изникна в съзнанието ми.
(Моля, не прескачайте този текст!)
„… Но ужасът пред нещо след смъртта –
страната неоткрита, от която
не се е връщал никой пътник още –
смущава волята и ето, че
по-скоро сме готови да търпим
сегашните злини, отколкото
към други неизвестни да се хвърлим.
Така съзнанието ни създава
от всички нас страхливци; и така
естественият цвят на смелостта
изтлява в бледността на наште мисли.
Дела на сила и величие
пред този страх изменят своя път
и губят име на дела…“
Смелостта е един от основните дефицити на нашето време. Иначе, много се вълнуваме от нея, но всъщност сме сковани от страх. Да не се разболеем, да не загубим работата си, децата ни да не тръгнат по лош път, шефът да се ядоса, партньорът да ни напусне, приятелите да ни предадат, да останем без пари … или да си отидем без време. Страховете ни побъркват – не можем да спим, разболяваме се, ставаме сприхави, гневни и нещастни.
Тогава. Къде да търсим смелостта?!
И това вече е измислено, така че няма да импровизирам. Смел може да бъде само свободният човек. А ние сме вързани с вериги – към сигурността на дома си, към банковата сметка, към добре платената работа, удобните приятели (с възможности). От нищо не можем да се откажем и всичко, което ни вади от комфорта на настоящето (кой доколкото го има), ни плаши.
Повече от 30 години минавам край една сграда в Пазарджик – „новата сграда на библиотеката“. За нея – историята, мечтите, надеждите и разочарованията, мога да говоря с часове. Но няма да го направя. Не може да живееш само с миналото. Като гледам руините обаче – тонове бетон и желязо, се питам: Кой? Кой от нас би вложил личните си средства (в случая милиони) в нещо толкова значимо и после да го събори ей така – без угризения, мъка и срам?! Вероятно никой! Но, както е казал един мъдър човек – политик и президент от миналото – Роналд Рейгън: „Когато една компания или един човек харчи повече отколкото изкарва, той фалира. Когато управляващите правят същото, те ви пращат сметката.“
Е, сметката дойде. Дори я платихме. Да ни е честита!
И се питам колко от нас забелязаха това?! А и как да забележат – само тук-там някой бдителен репортер или гражданин го отразиха. С въпроси, на които никой никога няма да отговори. Нито пък на някого ще бъде потърсена сметка за разсипията. Затова е по-лесно да замълчим и да не се навираме между шамарите. Точно пък ние ли ще оправим света?!
Тогава, може би ще попитате, скъпи читатели, защо изобщо повдигам този въпрос?! Ще ви отговоря простичко. Вероятно защото предпочитам да бъда между малцината, които поне питат. Да, знам, че от нас нищо не зависи, ще ни подминат с пренебрежение, ирония и презрение. Но дано пък тези, от които зависи, тези с високата трибуна, тези, които държат лостовете на властта или гласът им (словото) може да промени света, се замислят. Или засрамят!
Единият от наградените, главният редактор на „Новая газета“ Дмитрий Муратов, по повод високото признание каза: „Това не е моя лична заслуга, а на „Новая газета“, на тези, които загинаха, защитавайки правото на хората на свобода на изразяване“. И изброи имената на убитите си колеги: Анна Политковская, Игор Домников, Юрий Шчехотихин, Анастасия Бабурова, Наталия Естемирова, Станислав Маркелов.
И ще завърша този текст с последните думи на Хамлет – трагичният герой от пиеса, написана преди повече от 400 години.
„Останалото е мълчание“
Но не и за тях. За тях мълчанието свърши. Смелостта им за пореден път доказа, че на върха на човешките стремежи все пак си остават доброто и борбата за един по-справедлив и хуманен свят.
Затова,
Поклон пред тях!
Поклон и пред смелостта!
Бел. авт. Преводът на монолога е на Гео Милев – изучаван по онова време в училище и предпочитан от мен и досега.