Стига
с тази политика! – скастри ме по телефона приятелка по повод скромните ми писателски опити. Напиши нещо весело, накарай ни да се усмихнем! И как да го направя?! Не ни останаха сили нито за усмивки, нито за шеги. А и за да можеш да се шегуваш със сериозните неща, се изискват едни по-особени качества като талант, интелект, сила на духа, та и чувство за хумор. Дали ги притежавам?! Сега ще проличи.
Да започнем с пандемията. С нея започват вечерните новини по телевизията, с нея и завършват. А за да се усмихнеш, първо трябва да се зарадваш. Да кажем, че поне за момента имам за какво да се зарадвам. Получих зелен сертификат, който досега не са ми искали никъде! Преди година преболедувах от ковид. В края на миналата година пък прекарах 12 дни в едно жилище с трима болни от семейството ми. Грижих се за тях, преживях страданието и болката им, но не се разболях. На моите години това може да се определи само по два начина: късмет или имунитет. (И едно огромно благодаря на двете ми най-обични лекарки на света!) На фона на компетентните, та и не толкова, мнения, с които ежедневно ни заливат, засега се въздържам от участие в ожесточения спор за и против ваксините. Вярвам на науката, лекарите и медицината. Вярвам най-вече на определени техни представители, но искам аз да решавам за себе си.
Смятам, че „задължителното“, като решение в тази ситуация, е неприемливо.
Може това да ми е останало като травма от епохата на соца, за някои най-прекрасното време в живота им, но за мен – не. А може и да е следствие от генетично заложената ми, инатлива и трудна за оправдаване „индивидуалност“. За мен това би означавало не само отнемане на правото сам да вземаш решения за здравето и живота си, но и подценяване на твоя ум, интелект и способност да мислиш. „Задължителното“ задължително активира отпор и несъгласие. По-добре смислена и спокойна кампания (не истерична). Уважавам всяко мнение и решение и не съм склонна да убеждавам или агитирам в една или друга посока. Едното ми дете се ваксинира, другото – не. Така решиха.
Ще кажете, кое е веселото или смешното тук. Няма. Но понеже много се забавлявам с едни фрази като „40 е новото 20“, „сивото е новото бяло“ или „ненормалното е новото нормално“, да кажем, че здравето и спокойствието са новото щастие. Ако не сте болни (също и най-близките ви хора), ако имате работа и храна, можете да си платите тока (дори имате интернет), не страдате (все още) от бърнаут и най-вече – някой ви обича – усмихнете се. Много болка премина през света – като електрически ток, като високо напрежение, като черна призрачна сянка, която не иска да си отиде … А за другите, които нямат нищо от това – кураж!
Бъдете силни! Няма кой да бъде вместо вас. Такива са времената.
Е, няма как без политика, мила Светле. Прескочи този абзац! Посрещнах с надежда новото правителство и все още не съм я изгубила. Не ме стряскат нито черните прогнози и анализи на бившия НИ, нито крясъците на най-верните му слуги, нито неприкритата омраза и ярост на тези, които губят всичко – и пари, и власт, и влияние. Мислеха, че ще бъдат вечни. Не са. Никой не е. Новият ни премиер, който ги дразни дори с усмивката си (да не говорим за „скандалната“ дължина на панталона му), е изправен пред огромни предизвикателства – напълно завладяна държава. Питате от кого! От извънземните, разбира се. Ще извърви и той своя трънлив път – ще греши, ще влиза в капани, ще губи самообладание, ще пада, ще става.
Никой не е научен да прави това, преди да му се случи.
Ще се научи и той. За това се иска смелост преди всичко, но също така воля, почтеност и търпение. Защото той малко бърза, а който бърза, греши. Това е най-рано изстраданата ми поука в некраткия ми живот. (Колко беди ми е донесла!) А какво е веселото и усмихнатото тука. Ами, да речем, че ги няма вече онези скудоумия, които се изливаха на килограм от телевизионния екран и ни караха хем да се смеем през сълзи, хем да се срамуваме. Особено на международната сцена – с правилната дължина на панталона, но пък с онази байганьовска хитра усмивчица и самочувствие тип „Булгар! Булгар!“, обезсмъртени за пореден път.
Цените! Растат и то бързо. Такъв е животът. Цените ще растат, децата все по-малко ще ни слушат, модата ще става все по-изчанчена (видях красиво момиче с две различни обувки), екраните все повече ще превземат живота ни и ще ставаме все по-виртуални, лъжливи и манипулативни.
А максимата „око да види, ръка да пипне“ ще остане в историята.
Ще кажете, освен различните обувки, друго весело има ли? Може би весело не, но хубаво. С „периферното си зрение“ долавям промяна. Настъпва пренасищане. Много хора взеха да се връщат към книгите и четенето. Някои хукнаха по планините. Други се запалиха по градинарство, спорт и пътувания. И какво от това, с право ще кажете, скъпи, скептични ми, читатели. Простичко е. Бягството на човеците от човешкия свят. И колкото повече от нас избягат там, толкова по-голяма е вероятността да се срещнем и открием при други обстоятелства. Може да изглежда като наивна прогноза или дори утопия. Но може и да се случи!
Да не забравяме също любимия ни кмет и местните новини. Един познат ме попита защо вече не пиша за кмета. Е, има нещо такова, ама мисля, че каквото имаше да се каже, се каза. Може и да не пиша, ама следя внимателно всички негови изяви и слова, детайлно и грижливо отразени от медиите. Така и трябва – да се знае! И ето ви най-после нещо весело. Гледам, чета и се усмихвам. Всичко е прекрасно!
Ние сме най-големите, най-успелите и най-красивите!
Казва го човекът и си вярва. Ееех, кмете наш любим, поостаря и ти, нищо, че си толкова марков и елегантен. Поостаря, ама не поумня. Много работи може, ама не всичко може. Никой не е над Хляба и Господа. И никой не е недосегаем! А ти живееш така, сякаш си. Жив и здрав да си! Не се ядосвай толкова на тези, които ти търсят кусурите. Те са по-полезни от онези, които лазят край тебе и ръкопляскат. Ако все още не си го разбрал, жалко. Ще го осъзнаеш, когато вече няма да си на власт. Ама, ще е късно.
А най-хубавото оставих за накрая. Както е световноизвестно, от две години съм баба. Още като младо момиче все повтарях, че един ден искам да стана баба и да имам внуче. Разбира се, че ми се смееха – моите връстници искаха света, та и отгоре. Тогава един стар човек ми каза, че съм си поставила най-великата цел в живота. Помислих, че се шегува. Та нали великите цели са свързани с мира и благоденствието на света, здравето и живота на хората, героични дела в полза на значими каузи –
цели за титани и герои.
Аз не бях нищо от това. Но той ми каза:
Ще извървиш дълъг път. Много пъти ще бъдеш щастлива и повече пъти нещастна, ще печелиш и ще губиш (най-много ще те боли за любими хора), ще обичаш и ще мразиш (дори един и същи човек), ще срещнеш и добри, и зли човеци и същества, та и подобни на тях. И много бавно ще остарееш. Ще дойде ден, в който ще започнеш да мислиш за смъртта. И тогава, един нов живот ще влее сила, обич и младост в сърцето ти. И всичко ще започне отначало. Колкото можеш, докъдето можеш и колкото ти е отредено. Да изживееш цял един живот, е велика цел. Но нека е живот, който да те остави в светлината. В пределите на краткия ни път, това просто се нарича вечност.
Малка светлинка от душата ти да остане и след теб.