Вчера се приспах с един не/тъп американски филм. Къде гледах, къде придремвах. Някакъв екшън (от най-омразните ми), ама нямаше нищо друго по каналите, все сериали, а новините бях ги гледала вече два пъти. Все пак нещо ме впечатли от това, което успях да видя, и то не за първи път. Много се майтапят с тези агенти на ФБР, дори понякога се гаврят с тях. Сигурно има защо, ама е неудобно някак – нали са все големи професионалисти там!?
Без да
рекламирам американския начин на живот, защото определено не ми допада, (аз съм фен на селската идилия), бих искала да кажа няколко думи за демокрацията. Нашата, не тяхната. Това толкова измъчено явление, което вече е заприличало на призрак и който го срещне, нито признава, че го е видял, нито му се радва. И чета реплики от рода на: На ви сега капитализъм, на ви демокрация!
Аз, лично, съм ЗА демокрацията.
Така че дори да я видя като призрак, пак ще й се зарадвам, та и водица ще й дам, та да я подкрепя. Помня, че ви бях обещала да не коментирам много времето на соца, защото не искам да се караме – за едни е било хубаво, за други – не. Не мога обаче да не отбележа, че онзи режим нямаше нищо общо с демокрацията. Точно обратното – той беше абсолютно и категорично антидемократичен. За изборите по онова време пък да не говорим! „Под строй“ към урните – 99,98% за Партията, кръшни хора и ръченици след това. И понеже като дойдоха промяната и демокрацията едни политически лисици (къде ти – цял лисичарник) я яхнаха здраво, тя отиде в погрешна посока. А моят простичък извод е, че нещата не се получиха, защото
всеки разбра демокрацията, както му уйдиса.
Нещо като: Демокрацията е това, което ми е най-удобно! Демокрацията е свобода и мога да правя, каквото си искам! Разбира се, да обясниш 30-годишни обществени, политически, икономически и социални процеси с няколко изречения е абсолютно (творческо) самоубийство, но на мен няма да ми е за първи път. Демократичният процес обаче зависи от всеки един от нас – от нашите усилия, смелост, непримиримост, отговорност и най-вече от изборите, които правим в съдбовни моменти.
Но да се върнем на ФБР-то и шегите с агентите му. Разбира се и ние можем сега да се шегуваме и критикуваме, когото си поискаме (особено ако не е власт), но очевидно в съзнанието ми е останало онова, другото време, когато това беше не само абсолютно невъзможно, но и много опасно. И тук не става въпрос просто за политика, а за идеология, философия и морал. А един от най-важните принципи на демокрация е: Никой не е над Закона! Също така никой да не може да избяга от суровата оценка на тези, които му гласуват доверие и му плащат заплатата, осигуровките, сътрудниците, командировките и всякакви допълнителни екстри, за да изпълнява задълженията си.
Само обаче в интерес на същите тези хора.
Но да си дойдем на думата. Пак сме пред избори. И понеже демокрация означава управление от името на всички хора и според тяхната воля, ми се ще да попитам къде са тези „всички хора“?! Колко от тях наистина гласуват и колко са онези, които доброволно се отказват от демократичното си право на избор?
Смятам, че това са най-важните избори за България от много време насам. Преминахме през ужасно лутане, объркване, залитане, несигурност, а някои от нас и през поредното разочарование. Сигурно така е трябвало да стане. Но нещата все пак се поизбистриха. Е, не е съвсем бистра водата, ама тя е такава само при извора. Тръгне ли по вади, дерета, реки и морета, не само не става за пиене, но и за къпане.
А рибите, бедничките, мрат в „най-цивилизованите“ реки.
От тези избори обаче ще зависи посоката, в която ще тръгне страната ни. Тя е уж ясна, уж е определена, ама, оказва се, не съвсем. Дали тези, които искат отново да я обърнат, са искрени в призивите си?! По-скоро не, защото както знаем, безплатен обяд няма. Мисля, че е това. За тях обяда (и много скъпи вечери), а за нас пропагандата – агресивна, манипулативна, та на моменти и безумна. И за всичко това плащаме ние.
Най-лесно е да кажеш: Не ме интересува, не вярвам на никого, всички са маскари. Те не заслужават да отида заради тях до урните … Грешка! Нима наистина отиваш заради тях?!
Не! Отиваш заради себе си. И заради бъдещето.
Знам, че звучи кухо и плакатно, но е така. Иначе, онези лица, подредени там в листите, наистина ще взимат добри заплати, ако ги изберем. Ще се возят в скъпи автомобили, ще ходят в задгранични командировки, ще имат куп сътрудници и съветници, ще се правят (някои от тях) на много важни, едва-едва ще ви подават ръка, ако случайно се засечете на някое официално събитие, на което са дошли, за да ги снимат. И винаги ще бързат за някоя много важна среща, от която зависи бъдещето на света … Но! Ако намерите човек със смело сърце, здрав разум, добро образование, впечатляваща (истинска) биография и почтена кариера, доверете му се. (Не може да няма нито един!) Той ще бъде вашият глас там. Ако пък се излъжете в него, кажете му го, изкрещете му го, снемете доверието си от него, потърсете друг.
Само не се отказвайте!
Скъпи читатели, всеки един от нас си има свой собствен, доброволно избран, път. Върви по него къде по-смело, къде хич, пада, става, дори понякога пропада, но върви. И се учи. Най-вече от грешките си! Разбира се, има и друг начин. Сърдиш се на целия свят, защото си разбрал, че не можеш да го промениш. Това е най-лесният път – пътят на отрицанието. Той обаче не води доникъде, защото в него си сам.
Дали на 2-ри октомври ще изберем да сме сами или да бъдем заедно, зависи само от нас. Защото ако 100 000 души решат, че нищо не зависи от тях и не отидат до урните, ще се окаже, че именно техният „нищо незначещ глас“ ще определи бъдещето ни. Глас – безразличен, гневен или отричащ. Но не и разумен.
Затова, по-добре изберете вие,
за да не го направи някой друг вместо вас!