Нещо старо, нещо синьо и нещо назаем

Публикувано от: | 19.11.2019

Този текст трябваше да се нарича „Клишето”. Беше почти завършен, когато открих подобен в национална медия. (Кой предвари!) И … хайде назад, и хайде отначало. Затова толкова закъснях. Ако го бях публикувала и ви бях казала това, което ви казвам сега, нямаше да ми повярвате. Злощастна или щастлива случайност е да се откажа от него, времето ще покаже. Затова тръгвам по друг път. Ще се опитам най-позитивно да „анализирам” отминалите избори в контекста на една американска сватба (метафорично, разбира се). Такова е и заглавието – трите подаръка, които булката получава от най-добрите си приятелки, преди да тръгне към олтара.

Но, най-напред: Честито на победителите! Честито и на загубилите! Защото! Понякога не знаеш дали когато печелиш, не губиш, и когато губиш – не печелиш. Ще кажете: Хайде, стига с тия софизми, че и един читател няма да ти остане до края на текста! Така е, ама ми се искаше поне този път да бъда позитивна, че аз все така започвам – с добри намерения – макар и да знам, че пътят към Ада е осеян с тях. Е, поне да го извървим заедно!

Нещо старо! Имаме си нов кмет.

Не че е стар човекът. За мен си е младеж, лекичко поостарял, ама хич не помъдрял. Но! Нека си признаем, харесва ли ни, или не, резултатът: Който може, го може! Някога баба ми (много мъдра жена) често казваше за разни хора: Този човек не става за тази работа! Много се дразнех, защото как така ще слагаш етикет на човека. Може пък, ако се понапъне, да стане. Ама, не смеех да й възразя, че по онова време хич не си позволявахме да се ерчим на бабите и дядовците си. Обаче тя винаги се оказваше права. Не знам как  – усет ли, мъдрост ли ?! Сега, ако беше жива, много работи щях да я питам, ама няма как. В живота е така – рано или късно идва моментът, в който

вече няма кого да питаш и трябва да се оправяш сам.

Та, да си дойдем на думата. Този човек, нашият прекрасен кмет, става за тази работа. Да печели избори, искам да кажа. Прочетох много анализи, цифри, сравнения, изводи и други подобни съждения на местно ниво, някои от които много добри. И се чудеха хората по форумите: Как така за втория си мандат е имал около 35 000 гласа, а сега около 17 000 – наполовина, сиреч – и пак печели. На сложните въпроси, поне аз така мисля, отговорите са прости. Тези, които го харесват и гласуват за него, драстично са намалели, но също така драстично са намалели онези, които отказват да гласуват или гласуват за други кандидати. Което означава: Не го харесват, ама и няма за кой друг! И понеже оттук-нататък разговорът става политически, спирам дотук. Ще си запазя това право за финала.

Имаме си и нов Общински съвет. Нещо назаем!

И преди някой дългогодишен общински съветник, многомандатник, да ми се обиди, нека уточня. Даваме им доверието си назаем! И във всеки един момент, в който го предадат, ще си го вземем обратно. Поне тази ни собственост е абсолютно неприкосновена.

Много думи се изказаха и приказки се изприказваха на тези избори за кандидатите за съветници. Някои се шегуваха в социалната мрежа, че били толкова много, че останалите  можели да си направят група. Ще си позволя да не се съглася с тях. Нали искаме да имаме избор?! Ако от близо 400 души не можеш да намериш дори един, на когото да гласуваш доверие, проблемът си е твой. Аз, лично, за разлика от предишни избори, за първи път открих кандидати (поне трима), за които бих гласувала, без да се замисля, ако бях дотолкова ексцентрична, че да се кандидатирам и да гласувам за друг.

Много се надявам тази тенденция да се запази.

Що се отнася до това кой, как, защо и колко, това е отделен въпрос, който не се наемам да коментирам. И тъй като не мога да отмина собствената си неуспешна кандидатура, ще кажа следното. Моето участие в тези избори беше донякъде емоционално, но в по-голяма степен – осъзната отговорност към паметта на моето семейство. Загубих, но не съм и очаквала, че ще спечеля. Не става само с ентусиазъм! Нужна е и кампания. А за нея трябват пари! Но, не ви казвам нищо ново. След изборите ми се обадиха няколко души, за да ми кажат, че се гласували за мен, но като проверили в протоколите (вече публични), гласовете им ги нямало. Като направя уговорката, че никого не съм молила, агитирала или заклевала да гласува за мен, не съм и очаквала обратна връзка – някой да ми се отчете за това. Казвам го като уточнение, че абсолютно им вярвам. Но не само с  мене е така. А това е вече съвсем друг разговор, който няма да започвам. Вероятно не съм дорасла за него. Мога да бъда още по-безпощадна към себе си: Не ставам за тази работа! И може би е време, след като благодарих на приятелите си за подкрепата, и да им се извиня. За загубените гласове! Ако  не се бях кандидатирала, те можеха да отидат на по-хубаво място. Толкова по тази тема.

Нещо синьо!

И стигаме до най-тежката част. В последния месец политическите пристрастия жестоко противопоставиха хора, които в нормалната си среда са добри познати, а някои и приятели. Грозно е, но се случва. И е неминуемо, аз също да вляза донякъде в този контекст. Коментирайки резултатите от изборите, върховният ни вожд, ги наприказва едни, които още не мога нито да осмисля, нито да приема. Беше емоционално, гневно, непремерено и манипулативно изказване. Представителите на Демократична България били внуци на червената номенклатура (това дето са „бивши внуци” е умопомрачително като словосъчетание). Е, да кажа, че аз съм внучка (но не бивша) на моя дядо – кулак, чорбаджия с много земи, богаташ, който е работел повече от ратаите си. И съм дъщеря на „враг на народа”, който лежа в затвора, осъден без каквито и да било доказателства от т.н. Народен съд. Живя почти 50 години с тази присъда и 2 месеца след реабилитацията си почина от инфаркт.

Той беше най-скъпият ми човек!

Как да простя на лицето, което стои начело на държавата, а си позволява да говори откровени неистини, да манипулира общественото мнение и да заема позата на великия справедлив бял вожд. Срамувам се от такова поведение! Да си бил член на комунистическата партия, а после от една страна да громиш тези, които са й останали верни, а от друга – тези, които са застанали срещу нея и са платили висока цена за това! И тъй като той е много Голям човек, а аз –  много Малък, няма как да му поискам извинение. То и да му поискам – все тая. Къде е той – може да си позволи да прегръща и целува американския посланик (бедната Херо, научи още един език – този на простотията), и къде съм аз – най-обикновена средностатистическа гражданка, на която много й знае устата, ама нищо не зависи от нея.

Останах си при синьото – моето синьо, истинското синьо и синята идея, защото

част от поддръжниците й преминаха през дъгата

някои порозовяха, други се присламчиха към сивото, че там сега е най-приятно (мирише на власт), а трети – още се оглеждат и ослушват. Е, аз оставам при губещите! Оставам си при моите демократи. Такова е решението ми. Знам, че лоялността днес не се цени, но аз и не се чувствам подценена.

И накрая – нещо много важно! Имам познати и приятели от целия политически спектър и, уверявам ви, политическата им принадлежност, или дори само симпатии, никога не са повлиявали на нашите отношения. Прости хора, умни хора, почтени, корумпирани, искрени, манипулативни има във всяка партия и не партийната им принадлежност определя качествата им, а много други, къде-къде по-важни, работи.

На тези избори, като и на предишните, та и на по-предишните две клишета напълно изгубиха своя смисъл: «Купуването и продаването на гласове е престъпление» и «Твоят глас има значение». Вече много се съмнявам в тях!

Но това, в което никога не съм се съмнявала, е значението на приятелството. То крепи и осмисля дните ни. А подаръците от истинските приятели, в най-важните моменти от живота ни, може да са най-обикновени и да не струват много пари, но си остават завинаги. Дори да са само …

нещо старо,

нешо синьо и

нещо назаем!

 

 

 

(Видяно 317 пъти)