(Коледна приказка)
Когато бях в 4-ти клас, някъде в началото на зимата, в класната стая влезе нова ученичка. Казваше се Ани. Беше толкова одрипана и слабичка, че всички се натъжихме. Въпреки мизерния си вид обаче тя беше чистичка и много тиха. Скоро я приехме в игрите си и забравихме за вехтите й дрехи. Но тъй като по онова време не можеше да има бедни (поне така трябваше да изглежда), класната ни подкани да сътворим добро, като съберем парички и й купим престилка (от онези грозни тъмносини рокли с копчета отпред, които украсявахме с бели якички), а ако останат – и нещо друго. Ентусиазирани се заехме със задачата, но тъй като повечето от нас разполагаха с по 10 стотинки на ден, не успяхме да съберем много и
парите едва стигнаха за престилка.
Опаковахме я красиво и я сложихме на чина на Ани. Тя дойде, погледна пакета, но не го отвори. Дори не го докосна. Едва когато класната се намеси, тя извади престилката и я облече. Дрехата й беше толкова голяма, че с нея изглеждаше още по-зле и отпреди. Стана ми мъчно и в голямото междучасие й купих баничка. Бях щастлива и горда от постъпката си. Тя обаче дори не ме погледна, стана от чина си и изхвърли баничката в кошчето. (Няма да ви разказвам как това се отрази на детските ми чувства, но ще ви призная, че и до ден днешен не мога да изхвърля храна. Ако остане, опаковам я и я слагам върху контейнерите за смет. Вечер. На сутринта я няма.)
Но нека продължим. Дотолкова бях развълнувана от случилото се (как в тази невинна възраст да разпознаеш гордостта), че обзета от творческо вдъхновение, седнах да напиша първата си приказка. Ето как започваше тя:
– Първа част –
«В един малък град на брега на голяма река живеели едни хора. Имало и добри между тях, имало и лоши. Наближило Коледа и добрите хора, които живеели добре и си имали всичко, решили да направят добро на останалите, които не живеели добре и си нямали нищо. Събрали се градските първенци и измислили следното. Всеки богат човек в града да избере от къщата си по три неща, които да продаде на градския благотворителен пазар, организиран специално за целта. С парите от продажбите щели да купят коледни подаръци за всички бедни деца. Нямало да се оповестява кой с колко е допринесъл, защото ставало въпрос за подаръци, а те невинаги са толкова ценни, колкото струват» … И тук зациклих. А как да съобщят на гражданите за какво са парите?! Нали децата им щели да бъдат натъжени, като разберат, че за едни ще има Дядо Коледа, а за други – купени подаръци. И тъй като не стигнах до решение, си рекох: Не е лесно да си писател! Има време! И зарязах приказката.
Дойде време тя да бъде доразказана.
– Втора част –
Оповестили на гражданите датата на разпродажбата и строго уточнили: Всеки да избере само по три предмета: Нещо, което вече не му трябва; Нещо ценно като стойност, за да се съберат повече пари; и Нещо скъпо на сърцето му.
А сега, да влезем в домовете на двама от богатите граждани, които приели да участват, и да видим какво направили те.
Първият бил добър човек. С труд и лишения постигнал успех и придобил богатството си. Сигурно защото освен всичко друго бил умен, образован и предприемчив. Два дни обикалял той дома си и се чудел какво да избере. Накрая решил: един красив спортен екип, който вече не му ставал, защото отслабнал (така го харесвала жена му) и един златен пръстен, който купил в зората на забогатяването си, но вече му се струвал твърде крещящ. Обаче, оставало третото:
с каква, скъпо на сърцето си, можел да се раздели?!
Мислил дълго и накрая се спрял на една кукла със синя коса, останала от малката му сестричка, починала преди години. Задържал я като спомен и тя стояла на видно място в жилището му вместо снимка, защото снимката много го разстройвала. Вярвал, че куклата ще отиде при някое мило момиченце, което ще я обича и ще й се радва.
Вторият богаташ бил лош. (Ще кажете, как пък ги определяш – добри, лоши – не може така. Може! В приказките всичко може.) Той така и не си доучил, защото бързал да забогатее, нямал приятели и не се интересувал от нищо друго, освен от парите и скъпите вещи, които те му осигурявали. Лошият не се колебал дълго. Избрал един стар, уж марков, костюм,
ама кой ли щял да разбере, че е менте,
и после – една стара монета, която нямала особена стойност. За третото обаче бил изключително затруднен, тъй като скъпа на сърцето му била единствено неговата дъщеричка, която обожавал и глезел по всякакъв начин. Гледал, чудил се и накрая се спрял на красива кристална ваза, останала от майка му. Първоначално мислел, че е скъпа и затова я задържал, но после се оказало, че е пукната. Не я бил изхвърлил досега, защото момиченцето му много я обичало, както и спомена за баба си.
Дошъл големият ден. Затворили централната улица и разположили сергийки за «продавачите». Дошли хора дори от съседните градове, та и от столицата.
Всички купували като луди.
В разгара на разпродажбата на улицата се появил странен човек – висок, с дълга бяла коса, вехто облечен, с торбичка през рамо. Изглеждал като клошар, ама и не съвсем, защото някои от купувачите шеговито го оприличили на Гандалф (добрият магьосник от «Властелинът на пръстените»).
Най-напред странникът се спрял на сергийката на добрия богаташ, който вече бил продал всичко, освен куклата (и се надявал да не я продаде). Човекът внимателно я взел, после бръкнал в торбата и извадил пачка с пари, която подал на продавача. Той толкова се притеснил, че успял само да каже, че тя не струва толкова. Дори пожелал да му я подари. Но странникът бил отминал.
На втората сергия, пред която се задържал, стояла самотна кристалната ваза. Пукнатината очевидно била забелязана от гражданите, защото никой не пожелал да я купи. Старецът я взел, сложил я в торбата си и поставил пред продавача една монета. Той започнал да протестира, но човекът го спрял:
«Тя не струва нищо за теб!» – и отминал.
Базарът приключил. Събраната сума била толкова голяма, че щяла да стигне за всички бедни в града.
А сега е време отново да надникнем в домовете на двамата „продавачи“, за да видим какво се случило там на Коледа.
Добрият богаташ бил тъжен, защото с куклата си отишло и последното материално, видимо нещо, което го свързвало със сестричката му. Но бил и радостен, тъй като, незнайно как, именно нейната любима играчка щяла да осигури на толкова много дечица в града светла и щастлива Коледа.
Лошият седял мрачен край скъпата си камина. Сумата, която събрал, се оказала най-малката! Освен това всички вкъщи му се сърдели заради вазата. Когато обаче дъщеричката му започнала да отваря подаръците и весело да скача, душата му се разведрила и той се усмихнал. Последният подарък под елхата обаче го изненадал, тъй като не помнел със съпругата си да са опаковали нещо в амбалажна хартия. Когато момиченцето отворило пакета, извикало радостно и се втурнало да прегръща баща си. В скромния на вид пакет се мъдрело истинско съкровище. С отблясъка на коледните свещи и с разноцветни светлини, там блестяла вазата на майка му.
И тогава … Една самотна сълза се отронила по бузата му.
Само една,
но за цял живот.
Щастлива Коледа, приятели! Нека най-ценното бъде с вас в Коледната нощ – край елхата, под елхата и в сърцето ви!