В тихата и свята нощ

Публикувано от: | 21.12.2023

Едно момче седеше на крайчеца на градския пазар и продаваше борина. Беше седнало на смачкана мукавена кутия и стискаше премръзналите си ръчички, като ту ги мушваше под палтенцето, за да ги сгрее, ту подухваше в тях. Слабичък, несресан, неумит, очевидно и недоспал, защото от време на време се унасяше в сладък детски сън, но градската врява скоро го събуждаше. Тогава примигваше уплашено и с тънко гласче започваше да подвиква: „Хайде боринатааа! Подпалки за печката и каминатааа.” Никой не го забелязваше и не му обръщаше внимание. Някои, по-изнервени минувачи, дори го побутваха с крак, че им пречеше да минат. А денят беше студен – толкова мразовит, че дори не можеше да завали. Снежинките прехвърчаха оскъдно, поспираха, после пак засилваха, но снегът все не идваше така, както го чакаха за Коледа – да вали тихо, да сипе, да покрие града с бяла пелена, да скрие грозното и да смекчи сърцата.

Скоро пред него спря възрастна жена, постоя няколко минути, замислена за нещо свое си, после бръкна в чантата си и извади банкнота от 50 лв. Подаде я на момчето и взе чувалчето. Детето занемя! То щеше да ги продаде за 5 лв., ама се надяваше и на 10, та да сложат и те нещо на трапезата. А тази жена му подаряваше цяло богатство! Държеше парите и я гледаше, сякаш бе призрак, който ей-сега ще се стопи в зимния мраз и ще изчезне завинаги. А заедно с него и бленуваната Коледа. Но жената не изчезна, поне не веднага, наведе се и погали детето по главичката. После бавно тръгна. Преди да свие по алеята, която извеждаше от пазара, се обърна и го погледна. Детето все още седеше там, стискаше здраво паричките и гледаше уплашено към нея. Тя му се усмихна и му махна с ръка.

После продължи по пътя си.

Прибра се вкъщи. Живееше в голяма хубава къща в центъра на града. Беше сама. Съпругът й се беше споминал преди 2 години, а децата й се бяха разпилели по света. За Коледа при нея нямаше да има никой, защото поради лошото време синът й не искаше да лети през океана, а на дъщеря й тази година се падаше да бъде при родителите на съпруга си. Каниха я, молиха я да отиде при тях, но тя отказа. Най-хубаво си беше у дома. Така мислеше в началото, но после взе да съжалява – натъжи се.

Занесе чувалчето в пристройката на къщата, в която имаше камина, но я палеха, само когато се събираха с децата и внуците. Поогледа се, позачуди се, пък взе да слага дръвца в огнището, наслага доволно и борина. Скоро огънят озари стаята, пламъците затанцуваха по стените и прозорците, стана топло и уютно, и тя се отпусна. Седна на любимото си кресло и се загледа в огъня …

И си спомни.

Спомни си един ужасен ден от детството, в който с другите деца от махалата решиха да влязат в двора на най-лошия човек в квартала, ей така, за да го ядосат. Той не даваше живо пиле да прелети над имота му, камо ли човешки крак да стъпи там. Но най-много от всичко мразеше децата.

За беда, човекът си беше вкъщи. Като ги видя, грабна една лопата и ги подгони, крещейки като луд: „Ще ви хвана, гадини такива! Ще ви обеся всичките на дървото!” А дърво наистина имаше, прекрасна топола в средата на двора му, която се извисяваше над всички къщи, а през горещото лято хвърляше благодатна сянка по дворовете.

Тя се прибра ужасена вкъщи. През нощта вдигна температура, бълнуваше, викаше насън. Сънуваше, че виси обесена на дървото, вятърът я люлее, тя се задушава, но не може да извика, защото въжето я стиска за гърлото. Накрая не издържа и призна всичко на родителите си. Те първо я успокоиха, а после й разказаха за лошия човек – как се били струпали хиляди беди на главата му, как загубил цялото си семейство и останал сам. Затова станал такъв. И тя научи първият си урок:

Понякога нещастието прекършва хората. И те стават зли.

Спомни си и един инцидент от първи клас, когато, въпреки невинната си детска възраст, преживя първото си публично унижение. Покрай тичането и врявата в края на часовете, няколко по-големи деца я бутнаха точно пред класната стая. Тя падна и ученическата й чанта се изсипа – мастилницата се счупи и индиговосиньото мастило са разля върху мраморната мозайка. Всички се разбягаха уплашено, а класната така й се ядоса и разкрещя, че тя се сви на пода и поиска да умре, просто да умре и всичко да се свърши. Връчиха й кофа и огромен парцал и тя започна да търка, за да поправи стореното. Но колкото и ожесточено да търкаше, петното не само не излизаше, но и ставаше по-голямо. Наоколо се бяха събрали ученици и я наблюдаваха. Някои хихикаха, други открито й се подиграваха, а трети мълчаха и може би й съчувстваха, но все едно – беше сама в нещастието си. Остана там цял час, сменяше водата, търкаше, плачеше.

Дълги години не забрави синьото петно. И твърде рано разбра, че

справедливостта не ти се полага по право.

Трябва да се бориш за нея или да се примириш. Изборът си е твой!                                                            После си спомни за учителката си по руски и едно класно в 5-ти клас, за което грижливо се беше подготвила да преписва, защото така и не можа да научи падежите. Скри листчето в тетрадката, но забрави за него. Оказа се, че си знае всичко, но докато пишеше, без да иска бутна тетрадката и листчето падна. Погледна с ужас към учителката, която се приближи, вдигна листчето и го погледна. Тя се наведе над чина си и зачака наказанието. Сега всички щяха да кажат, че е преписвачка. А не беше! Но учителката реши друго, мушна листчето в джоба на престилката си и не каза нищо. Седна отново на катедрата и продължи да наблюдава учениците.

Поредният й житейски урок.

Благородството може да промени човека.

Никога повече не се опита да преписва и да лъже за възможностите си. И не сгреши. И трудът, и умът й бяха възнаградени.

После сред буйните пламъци на огъня изплува образът на първата й любов. Той беше толкова красив, преуспял, чаровен и толкова секси (трябваше много да внимава!), а тя, най-обикновена студентка от провинцията със сиво плетено палтенце и розово шалче. И макар да беше умна и красива, оказа се, че това не е достатъчно за любовта. Но след дългите дни и нощи на сълзи и любовни терзания осъзна, че светът не свършва с една любов.

Ще има и други.

И после, децата. Огромното щастие, което заля сърцето й с тяхното раждане, грижите, безсънните нощи, тревогите … Спомни си една нощ, в която дъщеричката й, още бебе, изгаряше от температура. Нищо не помагаше! Тя с ужас гледаше как очичките на детенцето помръкват и толкова се уплаши, че в отчаянието си започна горещо да се моли. «Нека Бог прехвърли болестта върху мен, нека пренесе болката в моето тяло! Нека помогне на невинната душица!» Беше изпаднала в някакъв унес, когато усети, че тялото й започна да гори, сякаш наблизо гореше буен огън, кожата и пареше, от очите й потекоха горещи сълзи. Беше се случило! Дъщеричката й спеше спокойно в ръцете й, а тя гореше.

В тази нощ разбра, че понякога Господ поглежда към нас.

Никой не знае кога и  защо, но се случва! И повярва в Него!

Последният й ярък спомен бе свързан с най-черния ден в живота й – смъртта на баща й. Отиде си така внезапно, че тя с години не можа да дойде на себе си. Толкова й се искаше времето да се върне, за да му каже колко много го обича! Това беше най-тежкият й урок! Дотогава живееше с усещането, че всичко хубаво, което има, й се полага по право, че ще бъде вечно, че ще бъде част от живота й завинаги. И разбра, че трябва да казваш на тези, които обичаш, че ги обичаш, защото … Просто нямаме време. Не знаем дали ще има утре. Никой не знае! А и любовта не се подразбира от само себе си.

И колкото и да обичаш децата си, един ден трябва да ги пуснеш да отлетят, да свият свое гнездо и да пуснат корени там, където са щастливи. И сами да научат своите житейски уроци. (Боже, дано не са тежки като нейните!)

И тогава, където и да си – на този или на онзи свят – ще бъдеш в сърцата им, ще бъдеш част от живота им. И в последния си миг ще знаеш, че е имало някой, който те е обичал истински.

………….

В празничната нощ един ангел прелетя над града, но хората помисилиха, че е светлинен лъч и не му обърнаха внимание. Домовете им преливаха от музика, светлини, пищни трапези и детска глъч. Така и не усетиха аромата на прясна борина, който премина като свеж  полъх над града.

Просто  бяха щастливи.

В тихата и свята нощ ….

 

 

(Видяно 351 пъти)