Животът ще продължи, шоуто – не!

Според реакцията си към случващото се в живота, хората се разделят на два основни типа – песимисти и оптимисти. Аз принадлежа към една трета категория, която винаги се отнася критично и към позициите на песимистите, и към тези на оптимистите. Ние сме, така наречените, и доста основателно мразени от всички, скептици. Казвам ви го, за да приемете моите писания по-долу по същия начин, по който аз приeмам позициите на другите две, по-нормални, групи.

Вчера влязох в малък квартален магазин, за да си купя хляб. И тъй като още от вратата чух продавачката ужасно да кашля, веднага изскочих навън. Започнах да ровя в чантата си за мокри кърпички, защото бях пипнала дръжката на вратата. И в един момент се засрамих: Боже, откачих ли?! По принцип не съм страхлива, имам сравнително добра здравна култура и (мисля) поне средна интелигентност! Защо тогава? Какъв е този страх! … Не че в този текст мога да отговоря на всички въпроси, но ще се опитам. Очевидно в тази ситуация имаме нужда да си говорим, да споделяме надеждите и страховете си и да си даваме подкрепа. Повече от всякога! И колкото повече се отдалечаваме физически един от друг (мерките го налагат),

толкова повече ще ни е нужна прегръдка, насърчителна дума и дори само усмивка.

Няма да навлизам в теорията на световната конспирация (условно казано) – дали въпросният вирус е бактериологично оръжие или по-смъртоносен грипен вирус. Това вече няма значение. Резултатите са налице – пандемия, която всеки ден разболява и убива стотици хора. Но ако влезем без съпротива в контекста на информационната истерия, в чиито епицентър вече сме, наистина ще се разболеем. И без вирус. Ежедневно ни залива информация – и сериозна (полезна), и скандално манипулативна (безотговорна), просто защото вече такъв е животът ни –

Инфоживот. И 2 часа не можем без нея. Пристрастени сме!

Очакваме чудо, лекарство, ваксина, внезапен позитивен обрат … Вместо това се натъкваме на стряскащи данни, които ни потапят в някакъв тих ужас и пораждат страх. Ако някой каже, че изобщо не го е страх, няма да му повярвам. Аз ходя на работа, срещам се с приятели, живея един нормален (уж като преди) живот и не се поддавам на паниката. Защото това няма да ми помогне. Няма да помогне на никого. Но наистина ме е страх. И смятам, че това е нормална човешка реакция. На години съм (над 60), които са определени като рискови при поражение от този вирус. Но не ме е страх за мен, а за децата ми, за близките – за всички, които обичам, и искам най-доброто за тях – най-вече здраве и живот! Нали това си пожелаваме при всеки важен или маловажен повод?! Но дойде време да го осъзнаем като реалност – вече доста несигурна. Затова трябва да се освободим от страха и да направим това, което се изисква от нас – да спазваме мерките, без значение дали ще ни се сторят прекалени, закъснели или ненужни.

Това се нарича отговорност към другите.

А когато се справим с пандемията, да продължим живота си с една огромна обеца на ухото. Защото никога не сме подготвени за изпитанията! Оказва се, Животът е много по-сериозно занимание, отколкото си мислим. Не е Шоу! Досега го приемахме като даденост, като нещо, което ни е гарантирано, обаче – не е. И е крайно време да се осъзнаем като общност – ние сме човечеството, обитателите на тази Земя. Няма други! Каквото се случи на другите, ще се случи и на нас. В тази ситуация няма привилегировани. Сигурно ще кажете, че всъщност винаги има, а и ако Те се разболеят, грижите за Тях ще са други. Може би! Но нека не мислим за това сега – не можем да го променим. Да направим поне онова, което можем, и което се изисква от нас.

Чета тези дни за хора, които е трябвало да бъдат под домашна карантина, но не са я спазвали. Вероятно се чувстват безсмъртни. Нека! Няма лошо. Но всъщност са безотговорни към другите. Това е, което е по-страшно от пандемията.

Ако я караме така, това, което тя не може да ни причини, ние ще си го причиним сами.

И който не разбира от дума (мерки), може пък да разбере от сопа – ще се освести и при по-солена глоба или други санкции. И тука идва мястото на Държавата (бедната тя), чиито институции, както е известно, са с печално нисък рейтинг. Защото не й вярваме! Не вярваме на нашия премиер, който при всяко излизане пред медиите, изглежда като поразен от някакъв друг (може би властови) вирус, със симптоми – умора, отчаяние, страх  – думите едва се отронват от устата му… Моля да ми простят тези, които си го харесват и безрезервно му вярват (и те ще си го напишат някъде като мен), но не такова трябва да бъде поведението на най-важния човек в държавата. Някой трябва да даде надежда на хората – те са уплашени. Всеки ден се чертаят мрачни прогнози, перспективите са неясни, нищо светло не се вижда на хоризонта.

Но … това е положението!

Лоша-нелоша, такава ни е държавата, такива са ни управниците. Няма кой да ни ги смени точно днес с по-читави. А и сега не е време нито за политика, нито за извличане на дивиденти от ситуацията, още по-малко за далаверки, печалбарство и мръсни пари на гърба на народа. Не сега! Сега трябва да се стегнем, колкото и банално да звучи. Не да се караме и обиждаме, не да подценяваме ситуацията или да истеризираме. Нека по-силните подкрепят по-слабите! Не ни чакат добри дни – мисля аз. Ще имаме нужда от това скоро … Макар че ужасно ми се иска да греша! А и точно в такива дни се вижда кой колко струва!  Ще са нужни дела! Думите остават на заден план.

Обаче аз, понеже нямам друго оръжие, мога да помогна (ако наистина мога) само с това.

И още нещо важно да припомним! Някой сега да каже нещо лошо за лекарите и медицинските специалисти?! Че винаги на тях си го изкарваме! Вместо да ги ценим, пазим и уважаваме труда им. Приемаме ги като нещо, което, ей така, полага ни се по подразбиране. Разбира се че всеки е имал моменти, когато им е бил ядосан, може и бесен да е бил. И то, защото забравяме, че и те са хора като нас – със сила и слабости. И тях ги е страх, и те имат граница на възможностите, и те се разболяват, и те плачат. Ама, сега, накъде без тях. Наникъде! Господ да ги пази! Господ да пази и нас. Макар че само с молитви няма да стане.

И пак (за кой ли път) дойде време разберем, че сме една тъкан, едно цяло, свързани сме като един организъм. Сигурно такъв е бил замисълът на Създателя, за да ни направи по-силни. За добро или зло скоро ще разберем! Може би! Всяка болка, всяка мъка, всяка трагедия и смърт отслабват един човек, но правят по-силно човечеството. 

Това са уроците, които, ако не осъзнаем, наистина сме осъдени!